Жури в състав Митко Новков (председател) и членове Христо Карастоянов и Вера Петрова разгледаха творбите на близо 150 участници и оцениха следните автори и техните произведения в категориите “Проза” и “Поезия”:

Категория „Поезия”:

I награда – Румен Денев, гр. Казанлък - парична премия от 300 лв. и плакет

II награда – Димитър Гачев, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

II награда – Ина Иванова, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

III награда – Недялка (Нели) Георгиева, гр. Асеновград - парична премия от 150 лв. и плакет

Специални награди:

Специална – Плакет – Асан Хаджипехливанов, гр. Плевен

Специална – от “Галерa ah gallery” - Петя Павлова, гр. Русе - картина на художника Тихомир Витков и грамота

Специална – от “Галерa ah gallery” - Валентина Дончева, гр. Габрово - картина на художника Тихомир Витков и грамота

Категория „ Проза”:

I награда – Ангел Иванов, гр. Габрово - парична премия от 300 лв. и плакет

II награда – Йохан Девлетян, гр. Пловдив - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

II награда – Джеки Стоев, гр. София - уикенд за двама в Ахтопол и плакет

III награда – Милен Нанков, гр. Ловеч - парична премия от 150 лв. и плакет

Специални награди:

Специална – Плакет - Екатерина Григорова, гр. Добринище

Специална – от “Галера ah gallery” - Иван Стоилов, гр. Димитровград - картина на художникa Тихомир Витков и грамота

Специална – от “Галерa ah gallery” - Дияна Димитрова, гр. Варна - картина на художникa Тихомир Витков и грамота

За визията на плакетите е използван двустранен отпечатък намонета от електронова сплав (бяло злато – естествена смес от злато и сребро) на град Кизик (Малоазийска Мизия) от края на VI – първата половина на V в. пр. Хр. Открита е в северния ахтополски залив и се съхранява в музейната експозиция "История на котвата", създадена в Ахтопол от сдружение "Черноморска Странджа". На лицето на монетата е изобразен коленичил млад мъж (сатир) с голям паламуд (турук). Автор на плакетите е художникът Тихомир Витков.

По традиция "Ракурс" ще публикува всички наградени творби.

Разказ на ЙОХАН ТОМАС ДЕВЛЕТЯН, отличен с Втора награда на Националния конкурс "МОРЕТО!" в категория Проза

БУНКЕРЪТ

W moich myslah, Consuelo

Czerwone Gitаry¹

Винаги се връщам при бункера. Лъжа. Много отдавна не съм се връщал при бункера. Физически. Но чувам оръдейния залп. Пак лъжа. Беше единичен оръдеен изстрел. Невинно преднамерено нагласям обстоятелствата – бункерът имаше амбразура за картечница… Отгоре му като гнездо се бе свила кръгла площадка с нещо като бетонна траншея и аз „курдисах“ във въображението си там оръдие… Зенитна установка… Но разказът няма нищо общо с оръжието?! А и от този бункер не е бил даден и един изстрел. Така твърдеше кварталната легенда. Но онзи залп… единичен оръдеен изстрел!

Заедно с морето, което е изсъхнало, но е било живо,

заедно със сърцето, което за Тебе винаги биеше,

благославям Те в моите мисли, Консуело!

Северин Краевски от полската банда „Червените китари“ е автор на тази непростимо нежна песен. През седемдесетте… И залпа… единичния оръдеен изстрел.

От първото ми стъпване по пясъка на морския бряг, някъде на около четири години хлапе със сламено бомбе и черни слънчеви очила модел Сан Ремо, времето все ме пращаше на морска почивка на това място. Дори, когато станах „служител“ и вече водех своите деца на море, житейските течения ме пращаха там. Семейно, отначало в наета малка кирпичена селска къщичка, после във ведомствени дървени бунгала, наподобяващи бригадирски бараки, следва – станция… Все на този бряг. И вкопан в отвесните скали над морската бездна, надменен стоеше бункерът. Част от него издълбана в скалите, а видимата висеше в полуокръжност над прибоя – петнайсет-двайсет метра под амбразурата за картечница. Бетонът беше посивял като безвкусно неподдържани коси на застаряваща жена. Арогантно се показваха ръждясалите железа на арматурата. Трева и храсти до пояс прикриваха бункера частично, мъхове и лишеи – онези зелено-жълтите с нечистоплътен оттенък, пълзяха навсякъде, където можеха да се впият в уж непревземаемата фасада. От нея обаче от време на време се откъртваше парче бетон и безутешно безвъзвратно се гмурваше във вълните долу. Входът към вътрешността беше затрупан, за да не предизвиква нездрав интерес, а „зенитната площадка и бетонните траншеи бяха „минирани“ от споходени от голямата нужда… Не вярвам да са били естети-маринисти, желаещи да съзерцават морския хоризонт, докато облекчават червата си… Насреща обаче, срещу единственото око на този циклоп, през което никога не бе трещяла картечница, се раздипляше морето! В „нозете“ на укреплението се пенеха вълни, разбиващи се с непоправима упоритост в безразборно разхвърляни камъни и скални отломки, споени от натрошени мидени черупки и разплели коси водорасли. Така го заварих на първата ни среща. Не си спомням морето под надзора на бункера някога да е било лазурно, прозрачно, влюбено… В очите са ми запечатани оловносиви отенъци, с нашивки от пяна по гребените на недружелюбни, озъбени вълни. Море, сливащо се на хоризонта с небето в цвят на изстрелян снаряд. Настръхнали един срещу друг миг преди сблъсъка на титаните. Какво друго да види хлапе, в чиято глава препускат коне, звънтят шпаги, пирати превземат кораби на абордаж, в трюмовете се трупа кървава плячка… И аз пристъпвах с моето блокче в тревата, присядах някъде и рисувах ли рисувах бункера, възправен срещу морето… Само с черен молив. Никога цвят. Годините текнаха… Ръката с молива укрепна. Замених блокчето със скицник. Молива – не. Появи се пейка до бункера.

Един ден, без въпроси, до мен на пейката приседна един барба от съседна къща. Класически брадясал, с цигара между пожълтелите пръсти, бос, с мръсни крака и навити крачоли. Надникна в скицника.

– Хубаво рисуваш – издуха дим в моята посока. – Гледам те от вкъщи, идеш всеки ден и дращиш.

– Ми… – многословно отговорих.

– Ама що само с молив? Я коскоджамити² море, пък само черно и бяло! Тури малко синичко за водата, малко жълтичко за слънце, беличко имаш, че листа ти бял.

– Ми… бункер – разприказвах се неудържимо. – Сив цимент. Хора са мрели…

– Кви хора, кой е мрял?! – барбата натисна с гола пета фаса на земята и запали нова цигара. Метна клечката кибрит към морето, вятърът я отвя и я прати някъде зад гърба ни. – Аз съм роден тук, е в оная къща отзад. От тоя бункер един патрон не е изстрелян. Граница. Дежурства. По време на войната към нашите аскери добавиха и няколко германеца… Ама и те прихванаха от нашите – голи до кръста, печат се на слънце, пушат цигари, надуват я ракия, я вино… Каквото им продадяха от къщите. Главно чистеха и смазваха оръжието. Тук въздухът е влажен и металът ръждясва. Като се махнаха германците, дойдоха руснаците. Същата работа. Но без плащане на изпитото. Пък ти – хора мрели! След войната махнаха поста и остана само бетона. Ние затрупахме входа, че да не влизат децата и да стане някоя беля. – Поклонникът на моето изкуство се надигна и метна фаса към морето. Вятърът го запрати при кибритената клечка. – И тури малко синичко! Море е това – даде последни инструкции и се отдалечи.

Годините минаваха, ала ново място за почивка на морето не се появи. Новото беше, че в стомаха ми запърхаха пеперуди, едни изтръпвания, дето слизаха надолу и ме караха да се обръщам по корем на плажа, когато минеше някоя „какичка“ по бански. Забелязвах в ресторанта как мъжките длани в танцуващите двойки „омаляват“ и „рухват“ върху свещените дупета на партньорките им. Тия гадове се и целуваха! Било с език, ама какво ще рече това?! Вътрешно се изпотявах от подобни мисли и ненаучени знания… С упоритост рисувах бункера и морето, но в представите ми за пиратските нападения, между плячката все по-често попадаха девойки, до момента, в който за злато на борда и в трюма направо не остана място. Това беше в „епохата“ на „бригадирската барака“. В една стая с родителите… Мъкааа… Някой ще рече: „Що щеш с родителите на морето?!“ Едва тринайсетгодишен „момък“, а в ония времена сам на море… Дори идея нямаше. Иначе четиридесет и трети номер обувки, ръст, непобиращ се в размери „юношеска мода“… С рехавите косми по брадичката и под носа ми се справи без да пита бръснарят, който ме подстригваше… С машинката за мъха по врата. У дома майка ми ме погали по гладките бузи и се разплака. А и очила! Тогава такива не ходеха сами на море!

Наред с рехавия стомах и втвърдения нагон, в багажа ми се появиха и магнетофонни ролки със записи. Магнетофон няма, но ролки... Кой ли би слушал това, което носех – Emerson, Lake & Palmer, Jethro Tull, Yes… Е и малко Deep Purple и Uriah Heep. По това време музиката ме преследваше не по-малко от виденията на пленени полуголи (и голи) момичета на пиратските палуби. Рисувах в усамотение бункера.

На поляната, сравнително близо до „бригадирската барака“, бе столът на студентите медици. Международни „братски“ обмени. Сега им викат програми. И полски студенти. И студентки! А полякините – морски хит! Нашите „гларуси“³ кръжаха… Носеше се слух, че жертвите са самопожертвователни! Руси, платинени, гладки, мокри… Беата Тишкевич⁴. За мен и No To Co, SBB⁵ и разбира се Чеслав Ниемен⁶. Dziwny jest ten świat!⁷ И Czrewone Gitary… Митологията бе станала истина. В стола, щъпуркаха полякинчета… Ще се пръсна като балон. „Майски балони, летете, летете, вие сте нашите детски ракети…“ Песничка. Смесена с Jethro Tull, Беата Тишкевич и банските на полските студентки по просторите… Боже, защо подвъргваш на мъки душата пубертетска?! Повече знаех за абордажите, отколкото как да стигнеш до мокрите бански на простора.

Решението дойде от хитрия домашен Одисей – баща ми. Ролките. Почти всяка вечер в „международния стол“ имаше „вечер на дружбата“, ще рече забава. Очакваното забавление обаче бе ялово. Отегчени, „младежите“ равнодушно седяха по столове покрай стените на бараката и безизразно слушаха някакви образци на българската естрада от онова време. Случаен изкормен танц… Така „дружбата“ не вървеше.

– Взимай Джетро и Емерсъните и отивай! – побутна ме баща ми.

– Ама те са по-големи, студенти… - направи опит за протест майка ми.

– Я го колчав е лонгур⁸! – обобщи родителят. До ден днешен всичко, което се случи ми е като в червена мъгла. Положението – като Алеко пред Ниагарския водопад – който може нека го нарисува, който може нека го разкаже – аз не мога! Как съм взел ролките и съм стигнал до студентския стол… Как ме наскачаха като им казах какво нося… Как се появи някакъв платен щатен комсомолски отговорник, който попита „Тия записи идейни ли са?“… Разочарованието от Emerson, Lake & Palmer (какви танци на тях!). Моето разочарование от разочарованието… Дивият възторг от Child in Time… Нежни момичешки пръсти хващат потната ми ръка… Изтеглят ме на „дансинга“! И Боже! Изневиделица, от никъдето… Преплетени тънки ръце зад врата ми, дъх на жарена женска шия, притиснати едри гърди и бедра, залепени за моите… Не че имах емпиричен опит в знанието що е това „гърди“ и „бедра“… Руса коса… Най- русата… Топъл дъх във врата ми, точно под ухото… Майчице, коленете ми треперят, ръце нямам… намирам ги залепени от пот на гърба ѝ… July Morning! Много дълга песен! Но защо свърши толкова бързо?! Очите са сини! Най-сините. Лошо ми е… Не, прекрасно ми е! Осъзнах се проснат по гръб на пейката до бункера. Небето и звездите съзаклятнически бяха на моя страна. Трябваше време мъдростта на нощното море да стигне до слуха ми – непрекъснат заговорнически тътен, шеговит плисък в скалите и внимателно „шшшт“ на пяната при отдръпването… А аз, как се бях отдръпнал? С „шшшт“ или без „шшшт“? Малеей, срам! Чак сега усетих въздуха… Соленият дъх на морето ме свестяваше „уста в уста“. Мило е морето! Надигнах се. Бункерът – черен силует, стоеше на пост. Непоклатим. Самоуверен. Подпираше ме в залитането. Но аз не бях нито непоклатим, нито самоуверен… Защо не съм при русите коси, сините очи, жарената шия? По кой път ще стигам вече до плажа, за да не минавам покрай стола… Записите ми? Изгоряха. Не можех да отида да си ги търся. Потъвах си в земята от срам… Аз предпочитах да потъна в морето… Защо хората са свикнали да „потъват“ в земята, а не в морето…

В „бригадирската барака“ почти пропълзях. Плъзнах се в леглото като питон в тайландска оризова нива с надеждата, че съм невидим, безшумен… безплътен. Баща ми с разбиране се обърна на другата страна и преметна спалния чаршаф през глава – ще рече, всеки си в неговата територия. Много ги разбираше тия работи.

Цяла нощ – няма сън. Танцувах на тоя пусти July Morning докато краката ми не се разраниха като на Малката русалка (дъртия русал), дишах с ритъма на едрите гърди, опрени в мен, давех се в жарения дъх на шията, чудех се има ли по синьо от тези сини очи… Морето? С благодарност чух думите на баща ми:

– Не го буди! Остави го да спи! Снощи се прибра късно…

Много ги разбираше тия работи, домашният Одисей!

Олекнал чух как затвориха вратата зад себе си и тишината изпълни нашата обител. Странна е морската тишина – тя включва непрестанното тутолене на морето. Нахлува през пърхащите пердета на отворения прозорец, влиза под прага на вратата, надвиква се с щурци и скакалци, приглася на висящите във въздуха „неподвижно“ мухи… Морска тишина. Нахлузих едни шорти и надникнах скришом от вратата. С едно… с половин око. Пъхнах се в моряшката си фланелка, взех скицника и моливи и се плъзнах към бункера. Вярно и неотменно си ме чакаше. За разлика от снощи не беше черен силует – виждаха му се и раните в бетона, и ръждясалата арматура, мъховете, храстите…

Появи се на листа ми. Както хиляди други пъти. Маркирах морето. Композирах хоризонта. Рисуването пое ритъма си…

Дъх на жарена плът! До мене седеше момичето с най-русите коси и най-сините очи на света. Сложи длан на ръката ми. Милиарди термити плъпнаха. Не мърдах. Нека ме оглозгат до кокал! Момичето се втренчи в рисунката.

– Piękny!⁹

Погледнах я в най-сините очи. Вдигнах рамене в смисъл „Не разбирам“. Тя стисна пръстите ми. Наведе се и покри устните ми с нейните. Езикът ѝ внимателно ги разтвори. Усетих изненадата ѝ, че съм ги стиснал като лихвар тефтерите си. Не се съпротивлявах дълго – усетих какво се очаква от мен. Езикът ѝ се гушна при моя… Докосна го, преплете го… Леко го захапа… В този миг Бункерът произведе онзи залп, единичен изстрел, за който ви говоря. Разтресе всемира – улицата, къщурките, скалите, птиците, храстите, Бункера… Понесе се над морето като химн. Земята, небето и морето, в секунда, няколко пъти размениха местата си… Само аз стоях като посечен пън на пейката.

Момичето вече беше право. Изрезка от книжка с картинки, лепната на морското платно зад него. Животоспасяваща усмивка!

– Życzę Ci miƚości!¹⁰

Обърна се и направи две три крачки. После се върна и сложи ръка на гърдите си:

– Jestem Consuela¹¹…

И решително се отдалечи. След нея – торнадо от солен вятър, морски дъх, жарена плът и влажен вкус от топлината на целувката. Няма момина сълза, теменужки, люляк, сълзи… Дъхът след Консуела беше кафе, цигара и червило… Най-вкусното червило на света! Дъхът на първата целувка. Първата!

W moich myslah, Consuelo…

Стисках скицника като пръта, който държи въжеиграча за равновесие. Погледнах щрихите – морето и небето бяха оцветени в синьо.

__________

¹ „В моите мисли, Консуела“ – Червените китари

² Много голямо, толкова много (тур.)

³ Свалячи (жаргон)

⁴ Популярна полска актриса от 60-те и 70-те

⁵ Полски рок групи

⁶ Много популярен полски музикант и електронен клавирист

⁷ Този дивен свят!

⁸ Висок мъж, дългуч, който е доста дървен и непохватен (уличен жаргон). Използва се често за преждевременно израснал младеж

⁹ Красиво (пол.)

¹⁰ Желая ти любов (пол.)

¹¹ Аз съм Консуела (пол.)

***

ЙОХАН ТОМАС ДЕВЛЕТЯН е роден през 1958 г. в гр. Пловдив. Завършва ПУ „Паисий Хилендарски, специалност Българска филология. Една година работи като учител. От 1984 до 2013 г. работи в сферата на културата, като от 1997 до 2013 г. е бил директор на Дирекция „Култура“ в Община Пловдив. От 2016 г. е експерт „Връзки с обществеността“ и поема културната дейност в НБ „Иван Вазов“ – Пловдив. Има издадени четири книги – два сборника разкази, един роман и един сборник с очерци за известни световни и наши музиканти, с които е работил. Носител е на награди от конкурси за разкази и радиопиеси. Първата му книга „Мъж и половина“ е номинирана за награда „Пловдив“ в областта на културата.